„Старопланински легенди“ на Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит

КОНКУРС ЗА ЕСЕ по повод 140 години от рождението на писателя (2020)


„През чумавото“ от Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит

I място
Анна Альоша Сербезова, 12. клас, НУФИ „Филип Кутев“ гр. Котел

„През чумавото“ е един от десетте разказа, съставящи цикъла „Старопланински легенди“ ( 1927 ) от Йордан Йовков. За написването на сборника авторът получава помощ от жеравненския историк Данаил Константинов, който му изпраща предания, легенди и народни песни от Жеравна и Котленския край. При написването на разказите Йовков търси автентичното, силно впечатляващото, „което е запазено в паметта на народа – без всякакви критики за неговата правдоподобност или възможност изобщо“. По негови думи – той ползва изпратените сюжети и мотиви „много свободно“. Целта му е да въздигне името на родното си село Жеравна.

Чрез заглавието, епиграфа и сюжета деветият разказ от цикъла „Старопланински легенди“ представя един свят, разположен между историческата реалност и условността, сътворена от въображението на разказвача. Свят на натрупани грехове, страхове и неизбежно равновесие.

Самото заглавие „През чумавото“ възкресява спомена за епидемиите, които няколко пъти спохождат Жеравна, и за страха, който всяват сред населението. Епиграфът „Божем попущением тое лето удари една чума напрасно, и запали вся земя, и в кабасите, и селата. Не оста чисто ни едно село, грех ради наших!“, зает от стар летопис, внушава достоверност, а и разбираме, че следва разказ за греха и за неговото колективно изкупление. А във финалното изречение „Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си“ откриваме идеята за благословия и опрощение.

Сюжетът на разказа е разположен в рамката на идеята за извършеното престъпление, полученото наказание и възмездие. Художественото пространство не е назовано с конкретно име, но няма съмнение къде се развива действието. Черковното кафене, където се събират мъжете, за да коментират задаващата се от долните села чума, е топос от Жеравна.

Мрачно и тежко е в селото : „А и самото време беше нездраво, задушно. Въздухът, отровен от тежките миазми на лешове и нечистотии, беше замрежен от прах“. Хората живеят в страх и тревожно очакване, търсят упора в Бог. Чумата е в съседните села и убива. Митологичното мислене разделя пространството на два полюса : тук и там, горе – застрашеното село, долу – заразените села. Долу е злото, чумата, смъртта. На кон, чрез орлите, чрез пътника – смъртта извървява пътя от долу нагоре. Вярващите в молитви, магии, чудновати китки и горяща говежда тор селяни, се опитват да забавят злото, като търсят среща с хаджи Драган – той е лъчът надежда, че всичко ще бъде наред. Него избират за водач и спасител.

Прототип на Йовковия герой е реална личност – хаджи Драган Н. Драганов (1818 – 1895) от Жеравна, търговец; учи в Жеравна при Райно Попович през 1827; терзия „шивач“ и търговец на абаджийски стоки. Открива дюкян в Цариград (1843), в Котел (1845) и Жеравна (1846); основава търговско дружество със синовете си (1895), преименувано през 70-те години на „Братя х. Драганови“ и оцеляло до 1895 г. Епитроп и училищен настоятел, хаджия (1856) ; посещава и Хилендарския манастир (1859) ; спомощник (1846, 1858, 1859), оставя пет търговски тефтера за времето 1843 – 67 година.

Йовковият хаджи Драган също е много богат. Изобилието от реколта в двора му, веселата и закачлива дъщеря Тиха са в контраст на глада и страха в селото. Хаджията е човек със самочувствие, мисли и действа по различен начин. Решението му да вдигне сватба на дъщеря си в такова смутно и болно време, го прави да изглежда странен. В очите на другите чорбаджията е и „драг“, защото се надяват да им помогне с храна. По отношение на Тиха и Величко обаче героят изиграва неблагоприятна роля – насилва дъщеря си да се омъжи за друг, което го асоциира с хтоничното чудовище. Името се сравнява с „дракон“, а също и с „драка“ – човек зъл, жесток, който разделя влюбените според народната поезия.

Името на Тиха в разказа е използвано със значение на „кротка“, „смирена“ – в унисон с представянето на героинята като покорна на бащината си воля, но и като потвърждение на фразеологичния израз „Тихите води са най – дълбоки“. Тя е вглъбена и душевно чиста. Прототип на героинята е дъщерята на ярката фигура на Жеравна – баба Жечевица. Йовковата Тиха се държи странно – усмихната и дяволито закачлива, когато посреща и черпи притеснените селски пратеници в бащиния си дом, и криеща сълзите си от дружките, които са я оставили за малко по време на сватбеното приготовление. Нейната веселост е маска, с която прикрива болката, че няма да се омъжи за този, който й е на сърцето – заминалият от три години, за да печели, бедняк Величко Дочкин. Негов прототип е жеравненски овчар, съвременник на Йордан Йовков. Цялостното описание на Тиха подготвя читателя да я възприеме като избрана да бъде пожертвана.

Странна, „небивала сватба“ се вдига в дома и двора на хаджи Драган. Масите са отрупани с хляб и вино, зърното от чорбаджийските хамбари се лее в чувалите на бедните. Но залъците храна присядат в гърлата на селяните, защото страхът не ги напуска, и осъзнават, че действията на хаджи Драган граничат с лудостта, че такова веселие не е на добре. А на появилите се над селото много орли, хаджията противопоставя тежкото чорбаджийско хоро под съпровода на гайдите. Не е ли това пир по време на чума?

Безумното ядене и пиене има своята трагична развръзка. В черквата, препълнена с хора, дошли на сватбения ритуал на Тиха и Люцкановия син, влиза злото – завърналият се на кон в селото и болен от чума Величко Дочкин. „Очите му, устремени към булката, горяха като въглени, полюляваше се. Поиска да пристъпи, но се присви в страшни гърчове, на лицето му се появиха черни петна. Краката му се подкосиха и той падна“.

Страхът, ужасът и лудостта изпразват черквата. Пред олтара остават само Величко и Тиха. Тя присяда на стъпалото под олтара и полага главата на любимия мъж на краката си. Булото й покрива и двамата. Над тях вдигнатата Божия десница е знак, че жертвата на двамата е приета, а греховете са изкупени и опростени. Редът и хармонията са възстановени.

Какво ли в този сюжет не може да бъде истина и къде ли е легендата? И ако чумата може да бъде степенувана, коя е по – тежка и поразяваща – епидемията от болестта или „Райската градина“ и самозабравата на богатия и властен чорбаджия?

Една история от Балкана за сложните и понякога трудно обясними човешки взаимодействия и постъпки. Това е една от причините разказът „През чумавото“ да впечатлява читателя и днес, да го провокира към размисъл. Както едни са сто процента убедени, че болест или друго зло ще ги сполети, така други пък заемат позицията на хаджи Драган и докрай отричат надвисналата опасност: „Никаква чума няма, ви казвам аз. Ако мрат някои, мрат от страх!“

Само че днес злото и чумата имат повече лица … може би и греховете ни са с повече лица. И изкупуването, и опрощението им не е легенда.


„Старопланински легенди“ на Йордан Йовков“ – между историческата реалност и художествения мит“

Награда на председателя на журито
Мария Христова Христова – 12. клас СУ „Георги Стойков Раковски“ град Котел

Жеравна, Жеравна, село легенда!
Минало свидно тук къщите пазят.
Искам от тях аз света да погледна,
Да се науча да любя и мразя“
Лозан Такев

Жеравна … един кът сякаш от друга планета. Пристъпвам тихо и кротко по калдъръмените улички, набожно свела глава пред това мистично място сред величавата природа. Чуки и върхари се извисяват към Бога. Храм, музеи и дървени къщурки, запазили аромата и магията на миналото. Тук кориите една след друга пеят своите песни.

Може би запленен от тях, Йовков написва едни от най – хубавите си произведения, сбрани в книгата „Старопланински легенди“. Страниците на книгата са населени с герои, обвеяни от романтиката на епохата. Разказите на връщат в магията на миналото и сенчестите пазви на Балкана.

Тайна. Самата дума предизвиква необяснима тръпка. Нещо непознато, скрито, което провокира любопитството. Тайните на легендите са отклик на минали събития, криещи истината и измислицата. Всяко калдъръмче и всеки дом в Жеравна е спомен от Йовковите „Старопланински легенди“.

Разказът „Индже“ – любимият ми, може да бъде определен като кулминационен в книгата. Водеща е темата за преображението на душата, за пътя, който човекът извървява от греха към добродетелта. Преображението на героя е разкрито чрез задълбочен психологизъм. Митологично – фолклорната и библейската образност градят легендата за Индже, който от кърджалийски главатар се превръща в защитник и закрилник на общността.

Има моменти в човешкия живот – на пръв поглед безобидни … Моменти, след които сякаш животът ти поема в необятна посока, докато не разбереш, че си се озовал точно там, където е трябвало да бъдеш …

За Индже този момент е именно срещата с Пауна, тогава когато „… усмивката на тая жена и погледът на очите й заседнаха дълбоко в душата му“. Едва ли страшният кърджалия е предполагал, че именно това ще бележи живота му завинаги и след повече от шестнадесет години споменът за единствената му любов ще го преследва все така ясно, както в този ден.

Разказът започва с описание на един от поредните разбойнически походи, по средата, на който улавяме главния герой в момент на раздвоение – между греха и доброто, между онова, което е бил, и онова, което започва да става. Вглъбен в себе си, той се държи по необичаен начин. Причината е настъпващото опомняне : „Като, че едва сега се отвориха очите му. Едва сега Индже успява да види „колко злочеста е земята“. И сякаш за пръв път в живота си той усеща тая земя, именно тая земя като своя родна.

Причината за това опомняне се изяснява от Йовков чрез ретроспекция. Връщаме се шестнадесет години назад във времето, за да стигнем до истинското начало на историята. Така научаваме за нападението над Жеруня, където героят се запознава с Пауна, в която се влюбва. Любовта като магически плам въздейства на разбойника : „И по – уверен беше Индже в себе си, когато тя беше с него, и по – силна усещаше ръката си“. Но това все още не е достатъчно да промени Индже, който все още не умее да различава греха от доброто.

Йовков проследява трите най – страшни гряха на кърджалията : посяга на приятел, посича собственото си дете, убива свещеник, който го проклина.

Особено потресаваща е сцената с малкото пеленаче. Пиян и обсебен от гняв, Индже не разсъждава. Причинява силна и неизлечима болка на Пауна, която я принуждава да го остави. След този момент безчинствата на Индже стават от жестоки по- жестоки. Но образът на свещеника, проклел го в поредното опустошено село, засяда в ума му и не му дава мира. Срещата с дядо Гуди и видът на разбягалите се изплашени и паникьосани жени е знакът към преосмисляне. „Гледам те млад си, хубав си. Де такъв господар да имахме като тебе!“ – думите на стареца се врязват в съзнанието му, у него се заражда чувството за вина. Той оставя по жълтица до всяка мотика. Постепенно от разбойник, обирджия и главорез Индже се превръща в закрилник на народа. Продължава да убива, но този път се обръща срещу своите – кърджалиите. И макар славата му да расте от ден на ден все повече и повече, неговият най – голям грях продължава да му тежи. Грехът към Пауна и разсечената рожба.

На свят ден, на Света Троица се завръща в Урум Еникьой. Пауна му прощава. Срещата е желана и очаквана, но съдбата му отрежда най – тежкото наказание за всичките му престъпления – осъжда го да умре от ръката на собствения си син – Гърбатото. И то миг преди да получи жадуваното опрощение от Пауна.

С този разказ Йовков ни разкрива способността на човека да се променя и да открива доброто у себе си. Учи ни, че рано или късно, всеки човек плаща за греховете си. Пътят към доброто е труден, но всеки трябва да намери куража да го извърви, да се изправи сам срещу най – големия си страх – самия себе си.

В „Старопланински легенди“ всичко е изградено и разказано в романтичен план. Легенда, история и нравственост са неразривно свързани.

Жеравна е сякаш замряла. Духът намира покой.

Село ли си , или си картина?
Жива ли си, или си икона?
Кой зограф те е зографисал
от дърво, от камък и самобитност,
Та неизтриваема с години
си седиш на синьото на фона?
…………………………………….
Село ли си, или си вселена?“
Дамян Дамянов


„Шибил“ от Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит

Награда на ИМ – Котел
Василена Цветелинова Василева – 12.клас, НУФИ „Филип Кутев“ град Котел

Независимо дали е млад, или стар; дали е весел, или тъжен, човек отваря страниците на книги с митове и легенди, с приказки и песни, за да задоволи своя духовна потребност. Откакто е създаден цикълът „Старопланински легенди“ (1927) на Йордан Йовков, до днес любопитният читател постоянно преоткрива нещо за себе си. Едно Йовково писмо от 20.IХ.1925 г. до жеравненския историк Данаил Константинов съдържа в голяма степен ключови моменти, които изясняват важни страници от неговото творчество. Йовков пише разказите въз основа на „народни песни, поверия, отколешни случки, легенди и пр. от Жеравна“; техните сюжети той „взема“ от своите детски жеревненски спомени; тези сюжети или мотиви, както ги нарича той, ползва – по негови думи „много свободно“. „Ако напиша тази книга – заявява той – тя ще се отнася за Жеравна, а ката родно място, то е скъпа за всинца ни“. С този родолюбив мотив писателят подтиква Данаил Константинов да записва за него народни предания, народни песни, легенди, разкази за станали стари случки и да му ги изпраща периодично.

Първият от общо десетте разказа в „Старопланински легенди“ е „Шибил“, публикуван за първи път в сп. „Българска мисъл“ през декември 1925 г. Като съчетава интересен изворов исторически материал и нещо свое – преживяно, наблюдавано или слушано, без обаче да се осланя само на него, разказвачът изгражда сложния свят на човешките взаимоотношения.

Важно място в разказа заема епиграфът “Радка на порти стоеше,//отдолу иде Мустафа…“, който е откъс от народна песен. Йордан Йовков познава преданията за Шибил и свързва историческите факти по един емоционален, романтичен и епичен начин. Мотото въвежда темата за любовта, а сюжетът я доразвива.

В пространствената опозиция между Балкана и полето – Шибил, Рада и Мурад бей се изявяват като изключителни герои, които в моменти на върховни изпитания, са разкъсвани от силни чувства. Мястото на срещата между Шибил и Рада се оказва важно в развитието на художествената история – Джендемите, в подножието на Сините камъни, сред опасностите на природата и дебнещите плячката хайдути. Защитавайки момата от своите „братя“ хайдути, страшният Шибил попада в капана на любовта и копнежа по непознатото. Но всичко това променя живота на героите, като ги поставя пред трудни избори. Сюжетът на Йовковия разказ ни пренася далеч от реалните събития. А какви ли са те? Авторът използва истинската история на Шибилоглу Мустафа, или Мустафа Шибитлията, живял през втората половина на ХIХ век по българските земи. Сведения за него намираме в публикация на сп. „Литературна мисъл“ от 1960 г. Шибил Мустафа (циганин от Градец) бил преследван от турските власти като „известен разбойник“, крадец и убиец. Той постигнал споразумение с властите и го назначили като надзирател на военната крепост край Градец. Шибил се влюбил в българката Женда, която посещавал, и й правел скъпи подаръци. През 1870 г. русенският валия заповядал разбойникът да бъде убит. Шибил бил заловен при засада и разстрелян, а главата му отрязана и занесена в Русе.

Да, и тази история е интересна, но Йордан Йовков я пренаписва, защото търси друго внушение. В началото на разказа героят е въведен с израза „Шибил, страшният хайдутин“, който насочва към глагола „шиб(в)ам“ и налага асоциация за бой, насилия, злодеяния. Прозвището му маркира неговия статус на човек извън закона. Той е загубил своята морална мярка, потъпкал е човешките закони, действа безразсъдно, превърнал се е в коравосърдечен разбойник: „Но Шибил беше погазил много закони и не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не“.

Той е изключителен, но такава е и дъщерята на заложилия капана Велико кехая. Появата на Рада „сред Джендемите“ показва нейната смелост и нейния характер. За разлика от своите приятелки, които се разбягват, тя не изпитва страх от хайдутите на Шибил, готова е да им се опълчи. Нейната младост, красота и дързост обезоръжава суровите мъже. Млада, хубава, тънка в кръста, с бяло лице, пременена, „на шията й тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии“. Хищни мъжки погледи и ръце се протягат към нея, но биват спрени: „Да си вървите по работата, че знаете ли се! Не ви ли е срам, какво искате от едни жени!“. И още нещо съдбоносно прави Великокехайовото момиче – зашива скъсания ръкав на Шибил и подхвърля: „И тури нещо в устата си, та да ти не зашия и ума“. И точно това се случва – тя „пришива“ към себе си мислите на хайдутина.

След срещата с красивата девойка митът за страшния Шибил започва да се руши. Героят претърпява постепенна промяна в мисли, жестове и поведение: „Шибил се връщаше в планината и още се усмихваше“. Не е ли тази усмивка символ на промяната? Другарите му не го убиват, но го напускат. Трупаното с години и укривано на различни места в Балкана богатство на разбойника, за няколко месеца отива в дома на Велико кехая като подаръци на Рада – „все скъпи подаръци“, придружени с „много здраве“.

В любовта правила няма, тя е непредвидима и връхлита героя неочаквано. Той се покорява на „една странна бърканица от жена, дете и дявол“. Минават няколко месеца, пролетта е заменена от есента. Време на промяна и окончателно решение. Дори майката не успява да повлияе на своя Мустафа и да промени решението му с думи, че сеймените точат ножовете си, поглеждат към техния дом и злорадо се усмихват. Шибил е непоколебим, сваля цялото си оръжие като „тежко и непотребно бреме“, пременя се и се запътва към новия си живот, към неизвестното – с усмивка.

Дълго време го очакват да се появи скрилите се Черковното кафене – реално място в Жеравна – Мурад бей и Велико кехая, устроили поредния капан, и доволно протривайки ръце. По средата на улицата в селото се появява Мустафа, пременен е с дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. В едната ръка държи кехлибарената броеница от бея, а в другата – символа на споделената любов – карамфила от Рада. Виждайки величествената осанка на Мустафа, кърсердаринът не се въздържа и възкликва: „Какъв юнак! Какъв хубавец! Готов е да се откаже от коварния план, но заради „честта“ на бащата, сеймените, разположени в засада, стрелят. Шибил и Рада падат простреляни. Броеницата е разкъсана, а червеният карамфил остава между двете тела, свързвайки ги завинаги в един друг, по – различен свят.

Защо разказвачът предпочита този финал на историята? Възможно ли е хайдутин да създаде семейство и да живее мирен живот? Като че ли отговорът е „не“. Двамата герои се срещат като равни и умират като равни. Чрез смъртта Шибил изкупува всичките си престъпления и грехове, които е сторил. Смъртта е само праг, а любовта е вечност.

Възможно ли е тази история да остави читателя безразличен? Дори и в нашия объркан 21. век историята на Мустафа Шибил и Рада разтърсва с магически дозираното съотношение между историческа реалност и художествен мит. Защото магьосникът е Йордан Йовков.


„Старопланински легенди“ на Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит

II място
Памела Петрова Караиванова – 11. клас, СУ „Неофит Рилски“ град Твърдица

Какво е народ без минало? Народ без славни битки и герои, народ без нещастия, народ без творци и творби? Времето е дало отговор на този въпрос – духовна пустиня.

За щастие, България е пощадена от тази нещастна участ и във вековете се е наложила като духовен страж, преминал през историята и времето.

За историята на България са написани и предавани от уста на уста много разкази, митове и легенди. Едни от най – ярките творци, който пише повече с интуицията си на художник, отколкото с мисълта си, доловил, че без история битието на един народ е само сляпа игра на произвола, е майсторът на късия разказ Йордан Йовков.

От всички сложни пътища, които водят художника до съвременността, Йовков избира най – трудния – историята (Иван Сарандев). Чрез творбите си българският писател има за цел да изобрази правилно живота на човека, да представи този живот чрез верни за епохата характери.

В изпълнените с драматизъм години след Първата световна война мъдрият чародей на словото се озовава в Букурещ. С носталгичен поглед, унесен някъде далеч във времето, той се връща към благите спомени на детството си. Така се раждат най – добрите му разкази, събрани в цикъла „Старопланински легенди“. Това, което обединява творбите в цикъла, е човешката драма, която връхлита героите. Въпреки че историческата действителност остава на заден план, изместена от личните копнежи и преживявания, от страниците на сборника оживяват периоди като хайдушките времена, кърджалийските набези и Априлското въстание. Годините преди Освобождението вълнуват Йовков, затова той посвещава разказите си на тези размирни времена от българската история. Настоящата му историческа обстановка напомня на кризата на духа след поредицата исторически събития, довели до национална катастрофа, Гражданска война в България. Обезверените хора трябва да намерят някаква духовна опора, която да ги върне в реалността, да им помогне да преодолеят кризата .Йовков продължава възрожденските традиции – чрез миналото да се възпитават нравствени качества у съвременниците. С точността на народопсихолога авторът вменява на съвременниците си, че приятелството и дългът могат да бъдат защитени с цената на живота, че любовта и враждата са винаги до смърт.

За романтика Йовков връщането към легендите и митовете е онзи катализатор, който се вдига до общоприетите ценности, внасяйки свои окраски в художествения образ с универсалните теми и проблеми на времето – народ, родина, свобода – робство, живот и подвиг, любов и щастие, жертвеност и красота. Героите му а в състояние да преосмислят житейските си ценности, не ги е страх да признаят направените грешки и да поемат по пътя на доброто. Всеки един образ от паноптикума на „Старопланински легенди“ извървява дълъг и мъчителен път на развитие, за да осъзнае, че вечните човешки ценности стоят над личната слава и богатство, че те – славата и богатството – са временни, а човешкото остава след нас – душите и сърцата на младите.

При престоя си в Румъния Йовков търси „народни песни, поверия, отколешни случки, легенди и пр. от Жеравна“, за да довърши легендите си за Стара планина. Чрез писаното слово той иска да достигне до сърцата на хората и да бъде разбран, т. е. да покаже красивото. Както твърди и познавачът на Йовковото творчество Симеон Султанов за „Старопланински легенди“: „В епохата, когато много етични мерки бяха станали малки, Йордан Йовков отиде в миналото на народа, за да донесе оттам по – други критерии, които като че ли бяха позабравени … Миналото на народа водеше политически спор със съвременността на автора, легендите – с действителността“.

За съвременния читател „Старопланински легенди“ са един литературен иконостас на „най – българското време“. Без излишна патетика, без груб дидактизъм Йовков гради образите на своите герои. Психологическият им рисунък е различен, но всички са обединени от красотата – външната, която грабва читателя и го кара да развихри въображението си, и вътрешната – на покаяли се грешници, истински осъзнали сторените вини, пречистени и готови да изкупят с живота си някогашните заблуди.

Любовта е основен мотив за „Старопланински легенди“. Някогашното и вечното време на хармония и красота – художествено пространство на легендата – извежда човека до идеята за съдбовното, трайното, надвременното и общочовешкото. Търсейки пресечната точка между историческата реалност и художествения мит, особено ме впечатли разказът „През чумавото“. И тук е използван историческият факт, за да се създаде контакт с нравственото, да се претвори в проблематиката на етичните човешки пориви и страдания. Мотото от стар летопис въвежда читателя в атмосферата на „чумавото време“, на смъртното изпитание, когато въпреки всичко, хората успяват да опазят човешкото у себе си. Не е трудно да се открие скритото послание на епиграфа за греха и изкуплението. Грехът можем да го открием в изчезналата любов и добротата, в натрупаните у хората егоизъм и отчуждение. Като наказание за допуснатите отклонения от нравствеността, идва чумата – устойчив фолклорен образ, обобщение на всички страхове, които владеят човеците пред лицето на опасната неизвестност. В настаналия емоционален хаос назад остават героичните жестове. Страхът парализира човешката активност. „Болното време“ извежда хората от сигурността на ежедневието. Нужни са нови механизми, които да балансират несигурността. Човешкото множество минава през различни състояния, вземат се различни решения – от изолацията до търсенето на силата в колективното начало. „Болното време“ все повече заприличва на място, лишено от живот. И когато надеждите почти са угаснали, когато слухът за чумата и гладът са на път да убият човешкото, на преден план излиза фигурата на водача спасител – хаджи Драган. В това отчаяно време той вдига сватба на дъщеря си. Така фокусът на колективното е пренесен на друг център. Чума и сватба – живот и смърт. Чрез своето решение хаджи Драган пренебрегва заплахата, надсмива й се, предизвиква я. Една опасна игра, която цели пренасочването на човешката енергия и занимание в друга посока и в крайна сметка – постигане на равновесие. Тази ситуация е позната в културната традиция като „пир по време на чума“. И пак от културната традиция е известно, че подобни прояви винаги са двойствени – в тях живот и смърт са тясно преплетени. Към подобни внушения води и логиката на повествованието в разказа „През чумавото“. Сватбата на Тиха не побеждава чумата, а се превръща в сватба смърт. Вместо радост, сватбата става изпитание за човешката нравственост, тържество на саможертвената любов. Разместени са моралните устои, едни митове са развенчани, за да тържествуват други. Майчината любов е разколебана пред страха , за да се утвърди силата на женската любов. Там, в църквата, пред очите на Бог, Тиха слага главата на чумавия на скута си. Постъпката на Тиха е изкупление на накърнените човешки норми и доказва, че любовта не може да бъде спряна дори и от смъртта. Брачното сливане е смърт за битието на девойката и прераждането й в същността на майка. Намерили път един към друг с изкупителните си страдания и със саможертвата си, Тиха и Величко получават Божията благословия: „Отзад, от потъмнялата икона, Исус ги гледаше и вдигаше десницата си“.

Разказаните събития имат своята историческа основа. В разказа на Йовков обаче не историята е важна. Човешките постъпки, решения, емоции завладяват читателя и го пренасят в един различен свят, за да утвърдят идеята за „златния век“, според която всяко следваща поколение е по – съвършено от предишното. И точно затова героите и сюжетите от „Старопланински легенди“ се превръщат в единица мярка за човешка нравственост на всяко следващо поколение, а авторът – в предсказател за събития.

Годината е 2020. В света се вихри нова чума – KOVID -19. Ситуацията напомня ситуацията от разказа на Йовков. Слухове, паника, страх, злоба и най – вече безверие. Това не доказва ли, че Йордан Йовков е пророк на Новото време? От събитията в разказа до днес са минали векове, а нещата не са се променили много. Може би греховете ни са различни. И различното, според мен е, че освен лични грехове, ние имаме и грехове към природата и обществото. Нашият век е изпълнен със злоба, завист, егоизъм, жестокост… Няма го само обединението. Хората от Старото време са преминали през своя катарзис, покаяли са се и са се спасили. Нашият път още не е извървян. Може би трябва по – внимателно да препрочетем Йовков? И да го осмислим. За да се спасим и да запазим човешкото си достойнство. Завинаги!


„Старопланински легенди“ на Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит

II място
Хариклия Димитрова – 11. Клас, СУ „Неофит Рилски“ град Твърдица

Един приятел ме попита: „Ако трябва да събереш Ноевия ковчег на българската литература, с какво ще започнеш?“. Признавам си, бях неподготвена за подобно предизвикателство. Но отговорът се изплъзна сам от устата ми: „Старопланински легенди“ от Йордан Йовков. И без да ме питат, обясних: „Сборникът изгражда националната ни митология. А митовете на един народ са неговата визитна картичка във вековете.

Използвайки модела на легендата – старинно предание, наследено в идеализирана светлина от всяко следващо поколение, докато миналото остане като героичен образец, напомнящ на „днешните хора“ за миналото величие. Йовков показва примери за подражание, преобръща представите ни за света, гради една нравствена скала от ценности, чрез които хората стават човеци. Неговите герои са изправени през избора на сърцето, на честта, на дълга. Изборът, пред който е изправен всеки човек. Следвайки тази логика на разсъждение, се налага идеята, че всеки от нас носи Йовков в сърцето си. Неговият свят се е превърнал в нравствен коректив за българина. Продължавайки най – добрите традиции на късия разказ в българската литература, Йовков премества вниманието към чисто човешкото и нравствено – психологическо съдържание. Вселената на Йовков е лишена от етнически и социални маркери. В нея властват законите на чисто етическото.

Четейки разказите от „Старопланински легенди“, винаги вниманието се фокусира върху красотата, силата, любовта. Малко встрани остават добродетели като мъдростта например. А тя – мъдростта, е здраво заседнала в душите на героите от цикъла и не носи политическа, етническа и каквато и да било друга окраска.

„Старопланински легенди“ се нарежда в списъка на книги, писани извън пределите на родината, с най – българско съдържание. Не само изборът на жанра и връщането в историческото минало показват оригиналност на творческото мислене. Тръгнал от историческите факти, народните предания, песните, летописите, Йовков поставя пред читателите си сериозни въпроси: тук, в Стара планина, са се случили разказаните истории. А тя, планината, векове стои непристъпна като гръбнак на България. Много мимолетни случки и събития са се забравили, а планинският вятър продължава да разказва истории. Дали тези истории не са ключ за решаване на важни съвременни проблеми?

Мъдрецът Йовков „води“ своите читатели в нова посока, предлага „лечение“ на незарасналите рани и незасъхналите сълзи … чрез мъдрост. Всеки пореден прочит на „Старопланински легенди“ отваря нов зрителен ъгъл към описаните събития. Посланията на автора са ясно заявени, но винаги остава една отворена врата към тълкуването на някой дребен детайл, символно натоварен с дълбок смисъл.

Настоящата ми среща със „Старопланински легенди“ ме поведе точно в тази посока – мъдростта на героите. Беше ми изключително интересно да си припомня фактите около всеки от разказите. Ще се спра върху два от тях, които ме накараха да „преоткрия“ Йовков.

Разказът „Шибил“ отваря сборника и поставя началото на поредица от диалози в българската литература. За тях е писано и навярно ще продължи да се пише. Впечатли ме усилието на героя да запази човешкото си право да бъде свободен. Йовков се отдалечава от конкретно историческото – реалната личност на „Шибиля, градецкия циганин – разбойник“, както пише в писмото си до Данаил Константинов. Литературният герой и физически, и чрез постъпките си се отдалечава от първообраза. И това му дава възможност да заживее свой самостоятелен живот в литературата ни. Целта на любовта в тези епични времена има едно измерение – стойността на живота. Шибил умира като победител, защото въпреки всичко, е направил не друго, а това, което повеляват сърцето и честта му. Преминава през много колебания, вътрешни борби, изживява обидата да бъде изоставен от другарите си, но слиза в селото. Следва вътрешната си свобода, извисява се над личната си трагедия и я превръща в подвиг. Остава безсмъртен. Споделената любов е немислима на този свят, но тя тържествува във вечността. Към тази вечност тръгва Шибил с гордата си осанка, с покоряващата си красота, със силата на своя дух. Ритуално се е разделил със знаците на хайдушкото време – оръжието и характерните дрехи – превърнал се отново в човек, поема към вечността.

Не е ли това урок на истински мъдрец? Суетата на този свят е временна. И винаги се променя. Но непреходното е неподвластно на времето. Всеки сам прави своя избор. Важното е да се ръководи от съществени неща, а не от мимолетни удоволствия.

В сборника „Старопланински легенди“ разказът „Юнашки глави“ заема средищно място. В центъра на повествованието е изобразен исторически момент – Априлското въстание. Тук Йордан Йовков стои твърде близо до материала от живота. Но това не намалява творческата му изобретателност. Героите от текста имат своите прототипи в спомените на жеравненци. Писателят тръгва от конкретното и извежда характерите в нови орбити.

Философските внушения на разказа покоряват читателя. Заглавието насочва към мотива за юнашеството, познат от митологията и фолклора. В текста мотивът е лишен от епичност, пренесен е в света на дълбоките вътрешни преживявания. В образа на дядо Руси са интерпретирани проблемите за измеренията на вечността на човешкото битие, за доброто и красивото, за мъдростта и лудостта, за чудесата в живота и животът като чудо. Сапунджията е мъдрец, който осмисля делата на всички. Дядо Руси е изразител на народопсихологията на събудения българин. Осъзнал противоречивостта на робското битие, дръзнал да пожелае промяната му.

В разказа доминира скръбта на бащата по изгубения син – това са усилията на един клет баща да запази правото си да бъде свободен в своя избор. Пред лицето на поробителя със сълзи в очите и треперещ глас старецът отрича да познава главата на собствения си син. Гордостта и достойнството на българин не му позволяват да покаже скръбта си. Не случайно, когато се обръща да си тръгне, дядо Руси е оприличен с Балкана: „И той си тръгна към къщи висок, а косите му се белееха, както се белееше снегът на Балкана“.

Това сливане на човека с Балкана е своеобразен код на разпознаване на вечните нравствени ценности. В разказа надмогването на робското покорство, преодоляването на егоистичното са видени като исторически факт и във философски план. Затова не може да не се съгласим с твърдението на проф. Светослав Игов, че „Старопланински легенди“ е поема за красотата, любовта и мъдростта, обединяваща реалистичното и романтичното, историческото и легендарното“.

В „Старопланински легенди“ Йовков ни среща с миналото, изгражда една митологична картина на епохата, изпълвайки я с велики събития, славни моменти на духовен подем и себеотрицание. Стъпвайки върху историческия факт, писателят създава контакт с нравственото, за да го претвори в проблематиката на етичните човешки пориви и страдания. И така изгражда един сакрален свят, от който всяко поколение може да почерпи духовна сила и нравствени опори, за да премине през дребнотемието на делника.


„Старопланински легенди“ на Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит

III място
Мария Златкова Черкезова – 12. Клас, ПХГ „Дамян Дамянов“ град Сливен

Йовков е застъпник на битово – психологическото направление в белетристиката, продължава делото на Иван Вазов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Антон Страшимиров и Елин Пелин, но върви по свой път, в който са съчетани , както народностният елемент, така и общочовешкият. Делото на Йовков става много скъпо, затрогва народностната струна в душата на българския човек. Подобно на своя велик учител Толстой, българинът открива герои с високи добродетели сред селската беднота. Под негово влияние хуманистът на българската литература избягва грубата тенденциозност, стреми се да изрази онези страни, които могат да окажат етично въздействие у читателя. Йовков често достига до идеализация, до романтична обагреност, без да изневерява на реалистичното си виждане. „Не съм написал – изповядва Йовков пред проф. Спиридон Казанджията – нито една своя работа, в основата, на която да не стои действително преживяване. Имам добра памет, помня всичко. Почти всеки мотив отнасям в оня пейзаж, дето съм бил; в тая среда, в която съм живял, и която познавам. Вън от тях – нищо не бих могъл да напиша“.

А между реалните художествени прототипи и събития стои цикълът „Старопланински легенди“. Малко книги в българската литература са издържани от първата до последната страница – „Старопланински легенди“ е сред тях. С историческото минало са свързани разказите, събрани в книгата. Те не отразяват живота в Добруджа, не се основават на типичния пейзаж и непосредствени преживявания, а на литературен материал – старинни предания, събрани из родния край на писателя – Котленския балкан и Тракия, без обаче да бягат от историческата реалност. Въплътен е духът на турското робство, изобразена е робската неволя в едни страшни, но героични времена.

При работата си над „Старопланински легенди“ Йовков се обръща към различни хора с искане да му запишат определена народна песен, откъслек от стар ръкопис, надпис на чешма, отколешна случка, поверие, легенда. Те са „твърде интересни и твърде ценни“ за писателя, защото той ще ги включи в разказите си като мотив и ще превърне историята им в добре изваяна от перото му романтична легенда.

Героите на Йордан Йовков в цикъла са неспокойни, винаги търсещи, с което загатват за други, непознати духовни светове, достъпни само за тях – те излъчват романтична загадъчност. Отличителна черта на целия сборник е част от летописа на поп Йовча: „В тия времена восташа разбойници многи, които се назоваха дахалии и кърджалии, изгориха много села и дойдоха на село в неделю месопустную, и уловиха много человеци, и обраха, и изгориха селото …“

Шибилоглу Мустафа, например , е историческа личност, османски разбойник от средата на ХIХ век, прототип на героя на Шибил на Йордан Йовков. С този разказ започва и сборникът „Старопланински легенди“. Йовков остава верен на мъдрото си убеждение, че може да намери „человека у звяра“, затова превръща крадеца и насилника в юнак: „Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил – броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва“.

Индже също е историческа личност, познат ни като Индже войвода. Вярвайки в доброто и красивото, Мълчаливецът позволява на героите си да се пречистят. Така Индже от разбойник се превръща в народен закрилник. „… Яхнал белия си кон, който гордо пристъпва с разпусната грива, Индже слиза с дружината си към другата страна на Бакъджиците, към морето. Голям празник е – Света Троица – и на днешния ден в Урум Еникьой има сбор. Индже е весел и чиста е всяка мисъл у него, защото знае къде отива“.

„Най – вярната стража“ е разказ, в който всички персонажи по свой начин преминават през някакъв огън, за да бъдат наказани или пречистени, но и текст, в който мястото на изгорелия храм се покрива не със здравец, както в „Кошута“, а с „бурен и коприва“.

Разказът „Юнашки глави“ символизира борбеността на българския народ, представя тежкото мъченичество на робството. Откъсът от летописа на Хаджи Киро Табака от Сливен, цитиран под заглавието на разказа, определя точно границите на събитието и изгражда представата за историческата достоверност на текста: „1876, май 7. – В петък из града се пръсна слух, че няколко момчета българчета побили знаме в Балкана … „

На езика на Йовков спасението на човека е спасение чрез хармонията между красотата и морала, чрез юнашката хубост, включваща добротата и нравствеността. Напомня ми на то на Платон за прекрасното, произхода на хармонията и ритъма на музиката: „ … той не види най – напред, че прекрасното съществува вечно, че то не възниква, не се унищожава, не се увеличава, не намалява; по – нататък, че то не е прекрасно тук, а безобразно там; нито че то е ту прекрасно, ту непрекрасно; нито че то е прекрасно в едно отношение и безобразно в друго; нито че на едно място то е прекрасно, а на друго безобразно. Прекрасното няма да се яви пред него като някакво лице или ръце, или някаква друга част от тялото, нито във вид на някаква реч, или някаква наука; нито във вид на съществуващо в нещо друго, например в някакво живо същество или в някакъв друг предмет. Прекрасното ще се яви пред него само по себе си, бидейки равно на себе си, докато всички останали прекрасни предмети участват в него приблизително така, че възникват и се унищожават; а то, прекрасното, напротив, не става нито по – малко, нито по – голямо и в нищо не изпитва страдание.“

Моят дядо много обичаше Йовков. Бях малка, винаги след като се зачиташе в книги на Елин Пелин или Йордан Йовков, ми се струваше по – смирен, отнасяше се към мен с особена топлина … Това усещам и аз днес, четейки разказите от „Песента на колелетата“, „Старопланински легенди“ и „Вечери в Антимовския хан“.

Творчеството на Йордан Йовков поради своята висока художествена стойност се налага като незаменим естетически критерий в българската литература.


„Старопланински легенди“ на Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит

III място
Силвана Красимирова Кенова – 11. Клас, СУ „Константин Константинов“ град Сливен

Безброй хубави думи могат да се кажат за неповторимия български писател Йордан Йовков. С лекотата на писането и изградения свят на доброто и истинското в творбите си, Йовков ни въвлича в творчеството си дотолкова, че никога да не забравим неговите текстове, защото докосват сърцата ни. Остават там, помнят мъдростта на класика. И тази мъдрост се предава от поколение на поколение.

Роден на 9 ноември 1880 г. в село Жеравна, майсторът на късия разказ получава основното си образование в родното си място, но още от малък се увлича от литературата. По – късно продължава образованието си в София, което завършва през 1900 г. Неговият учител е напълно уверен, че някой ден Йовков ще стане писател.

Семейството му се премества в Добруджа, а Йовков започва работа като учител в село Долен извор. Първата си творба „Под тежкия кръст“ написва по време на обучението си в Школата за запасни офицери, публикувана е през 1902 година. През 1904 година се записва в Юридическия факултет на Софийския университет. За нещастие, баща му умира и той прекъсва следването си.

В следващите години Йордан Йовков се отдава на преподавателска дейност в редица добруджански села, където несъмнено придобива жизнен опит. Това продължава до 1912 година. Обявена е Балканската война и бъдещият творец е мобилизиран, както стотици българи. Участва във войната, бие се смело. Задълженията му като военен го отзовават и в Междусъюзническата война, където служи като ротен командир. Ранен е в боевете край Дойран, впоследствие е повишен в чин. Участието му във войните намира отражение в творчеството му. То се превръща в отправна точка за размисъл на общочовешките проблеми.

Творчеството на Йордан Йовков е своеобразна територия на добротворчество и емпатия към човешката съдба в българската литература. Неговото светоусещане се отразява в цялостния й контекст. Писателят дълбоко преживява и проникновено претворява националната криза. Болката в текстовете му обаче не звучи нито като назидателно разочарование на възрожденците, нито като социалистическия патос на Елин Пелин. Тя е водещ мотив в литературата ни от първите десетилетия на ХХ век. В творчеството на Йовков има самородно въплъщение, болката е осмислена като част от битието, което героите му, а и самият той, преживяват в една естетизирана носталгия.

Своя безспорен талант да претворява човешките светове, радости и болки, Йовков разкрива в сборниците с разкази „Старопланински легенди“ и „Вечери в Антимовския хан“.

„Старопланински легенди“ – убежище на прекрасното минало, съдържа едни от най – популярните Йовкови разкази. В тях авторът използва модела на легендата – старинното предание, доизвайвано в идеализирана светлина от всяко следващо поколение, докато миналото се превърне в прекрасен образец, напомнящ на „днешните хора“ невъзвратимото някогашно величие. Така легендата изначално съдържа поука и назидание към „сегашните нрави“, неизменно ги съотнася към нещо по – голямо, по – красиво и по – съвършено.

Особено любим на Йовковите читатели е разказът „Индже“, част от цитирания сборник. Още с първия прочит читателят е развълнуван от съдбата на едноименния герой, осъден да премине през душевния си катарзис и да загине от ръката на собствения си син, когото дори не познава. Индже спечелва читателя, защото описанието е пълнокръвно, живо, грабващо и разтърсващо. Героят е красив, снажен, язди бял кон, уверен в себе си, главатар на силна мъжка дружина. Но Индже има и своите слабости, допуска човешки грешки – това не ни пречи да го обикнем. Не оправдаваме постъпката му да посегне на родното си чедо с ятагана, оставяйки го гърбаво за цял живот. Душевният катарзис преобразява героя по най – хуманния начин. Индже става добър и неузнаваем дори за самия себе си.

Разказът застъпва темите за греха и престъплението, за превръщането на човека от звяр в Човек и закрилник на народа. Човеколюбието е водещо в текста. Надделява внушението, че у всекиго има добро, и то трябва да бъде открито. Темата за любовта е част от душевния катарзис. В творбата откриваме смесване на исторически факти, легенди и фолклор. Героят е историческа личност, а името му означава висок, тънък, снажен. От документи знаем, че красивият Индже първоначално е бил разбойник, а по – късно се осъзнава, сякаш преражда, за да се превърне в символ на юначество за българите.

Героите в разказа не са много, но достатъчни, за да открием чрез тях дълбоките авторови внушения. А Йовков е психолог на човешката душа. Индже е изобразен с две характеристики, Пауна е жената, която го покорява, а Найден Гърбавото – синът им. Откроява се и обобщеният образ на народа.

Главният герой е виждал много хубави жени, но само една му прави толкова силно впечатление – Пауна. Тя е висока, тънка, хубава, с кафяви очи, които са били на косъм да се затворят завинаги, когато пред нея минава пожарният дим, хвърляйки страшната си сянка. В нейните очи Индже вижда, че няма нито страх, нито омраза от факта, че цялото й семейство е загинало. Тя го гледа радостно и занесено. Това учудва Индже и той я грабва за своя жена, уверен, че тая жена ще премине през всякакви препятствия.
Индже е поставен между българското и турското – както в портретно отношение, така и в събитийното развитие на разказа. Макар присъствието на кърджалиите, капасъзите и другите чужди дружини да характеризира по – скоро греховния период на героя, а връзката с българските дружини да е типична за образа на преродения Индже, авторът не поставя акцент и не заостря вниманието на читателя върху този факт. Текстът засяга промяната, която виждаме ежедневно у хората, и идеята, че всеки човек прави грешки – малки или големи, търси изкупление и прошка за стореното.

Мотивът за преосмислянето има особено значение. Повратната точка е лъчът към новия живот. Замислен над проклятието на умиращия свещеник, героят става уязвим за куршума на Сяро Барутчията – вглъбяване и вътрешно раздвоение. Проглеждането за бездните на душевното го правят душевно уязвим.

Критериите за красотата и изключителността определят еталона, през който са поставени централните персонажи на „Старопланински легенди“, В ценностната система нравственото остава на заден план.

Индже, един от най – страховитите герои на Йовков, е „хубавец“, а чак след това обрисуван като кървав разбойник. Но той проглежда и осъзнава собствената си греховност, намира сили да продължи човешкия си път. Авторът му отрежда трагичен край – да бъде убит от сакатото си дете, защото никое зло не може да бъде ненаказано.. Денят на разплатата е личен, големият празник Света Троица.

Нужно е да се вгледаме в произведенията на хуманиста. Те са истински. Йовков ни учи какъв трябва да е светът, в който живеем – истински и хармоничен! Красотата и добротата са ключът към добротата и светлината.

Йовковият герой е красив, ние го харесваме, но нека се пазим от грешките му! Нека бъдем с чисти, волни и красиви души, такива, за каквито мечтае творецът!


„Старопланински легенди“ на Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит

III място
Весела Светлинова Богданова – 12. Клас СУ „Димитър Благоев“ град Провадия

От незапомнени времена човечеството е изправено пред трудни изпитания на воля, сила и дух.

От незапомнени времена вярата е най – силното му оръжие.

Вяра в доброто и в човека!

Вяра в истината!

Вяра в силата на любовта!

Защото колкото и силен да си физически и материално, ако не носиш в себе си вярата в доброто, човека и любовта, всичко е обречено.

Примери за това има много – и в живота, и в литературата. В съзнанието ми е цикълът с разкази на Йордан Йовков „Старопланински легенди“. Това не са просто художествени творби, а десет урока по житейска мъдрост, „събитие в нашата литература (М. Николов)

Прелиствайки отново и отново невероятните творби, вниманието ми е привлечено от разказа „През чумавото“. Бавно се зачитам. И без да се усетя, се потапям в богатата палитра от идеи, послания, изразни средства. Началото ме грабва и аз не откъсвам поглед от написаното. То ме завладява с необяснима сила. Всичко оживява пред погледа ми. Представям си как вестта за чумата се разнася бързо от село на село, как хората се поддават на страха и отчаянието, как се затварят по домовете. Стават подозрителни дори към онези, с които да вчера са се шегували и веселили в кръчмата.. „Спотаиха се всички и само чакаха да чукне клепалото за умряло или да се вдигне плач в някоя къща“, пише Йовков.

Нормалните за този сезон бедствия се тълкуват като знамения за гибел. Времето се усеща като „нездраво, задушно“, а въздухът като „отровен“.

В това тревожно време хората загубват дори вярата си в Бог и прибягват до езически ритуали : „Чесънът стана скъпо и рядко лекарство. Не забравиха и силата на магиите : пред многото протки увиснаха чудновати китки, в които имаше сух босилек, червена нишка и крило от прилеп или кълка от жаба“.

Но всичко тава сякаш подхранва страха им. Тишината става още по – дълбока и по – страшно. Селяните бавно започват да губят вяра в спасението, без да осъзнават, че „никое зло не иде само“.

В този труден момент погледите на селяците се обръщат към хаджи Драган – най – богатият и влиятелен човек в селото. Единствен той разбира, че страхът ще умори селото преди самата чума.: „Ако мрат някои, мрат от страх. Така е – уплаши ли се човек, поиска ли да умре, ще умре“ – категоричен е хаджият. Той посреща старците с вестта, че в неделя вдига сватба: „Не ми е изпила кукувицата ума мене; ако имаше чума, залавях ли сватба!“, заявява първенецът.

За да върне вярата на хората, жертва прекрасната си дъщеря Тиха. „Остана само една загадка: защо хаджи Драган женеше Тиха за същия момък, чиито сватовници беше върнал преди месец?“ Неочакваното решение изненадва всички. Те знаят, че Тиха обича Величко Дочкин, дала му е клетва за вярност. Защо сега променя решението си?

В деня на сватбата едно „бесовско“ веселие завладява хората. Всички играят като луди. Очите на хаджи Драган са зачервени, защото е плакал. Тиха се смее, но в очите й светят сълзи. С мъка прикрива болката си по Величко.

Кулминацията настъпва в Божия храм. Появата се чумавия Величко предизвиква ужас и паника сред събралото се множество. Побягва дори родната му майка.

Пред олтара – най – святото място в църквата, остават двамата влюбени. Тиха сяда на каменното стъпало и слага главата на Величко на коленете си. Булото й закрива нейното и неговото лице.

От потъмнялата икона Божият син вдига десницата си и благославя жертвената любов.

Бавно затварям страницата и се замислям.

Нима днес ние сме завладени от същите страхове?!

И дали нямаме повече нужда от героите на Йовков, които да ни върнат вярата, че пандемията е временно явление, и всичко ще свърши много скоро, ще бъде само мрачен спомен?!

Йовковият разказ съдържа послание и към нашето съвремие. Нима днес не сме изправени пред подобно изпитание? Няма значение как ще го наречем – чума или covid – 19.

Световна пандемия, която променя света, но преди всичко нас самите.

Кой ще ни върне вярата?

Кои ще са изкупителните жертви? И колко? Все още се питаме и търсим отговор.

А дотогава нека по – често прелистваме Йовковите творби. Ако не друго, със сигурност ще ни научат на ЧОВЕЧНОСТ.


„Старопланински легенди“ на Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит

Награда за участие
Преслава Живкова Желева – 8. Клас, ПХГ „Дамян Дамянов“ град Сливен

Отваряйки „Старопланински легенди“ на Йордан Йовков, си спомням как като малка моята майка ми е разказвала точно този разказ – за Шибил, хайдутина с трагичната съдба.

В книгата майсторът на късия разказ е подбрал все невероятни творби като „Индже“, „Шибил“, „Овчарова жалба“, „Игликина поляна“ …

Заглавието на творбата определя конкретно мястото и времето. „Старопланински“ ни повежда към Стара планина, а „легенди“ ни отвежда към миналото, което е толкова далече, че може спокойно да се превърне в легенда.

Йовков вплита в разказите си мит и реалност с цел читателят ясно да разграничи двете понятия. Редуват се творби, в които има кръв, насилие и смърт, с такива, в които силата на живота е изобразена чрез магията на красотата и любовта. Това са разказите „Шибил“ и „Кошута“. Трагична е гибелта на главния герой в първия текст, младите не могат да бъдат нито заедно, нито щастливи. А в „Кошута“ краят е щастлив, завършва с годеж. Мотивът за любовта е водещ в редица от произведенията. Това е любовта, такава каквато я познаваме и днес – искрена, невинна неподправена, силна и властна.

Образите на Йовковите жени са близки до митологичните представи за женското начало, стоят близо до природата, защото авторът следва фолклорните традиции. Някои от героините сякаш са потомки на самодиви или русалки, красотата им е дяволска. Тя възбужда и разпалва мъжката страст, мъжете често губят контрол над постъпките си. Шибил е подвластен на чара на красивата Рада, която се изпречва на пътя му – млада, хубава, с пъстра божиградска престилка и нанизи скъпи алтъни. Разбойниците са смаяни.

Важен момент в творчеството на Йовков е вмъкването на исторически лица и събития. Шибил е градешки циганин, крадец и разбойник, участва в обири и плячкосвания по време на Кримската война..

Йовков е участвал в три войни. Видял е много, преживял е много. Чрез легендата авторът цели да върне вярата на хората в доброто, отправя послания за промяна и по – добър живот.

„Старопланински легенди“ ни учи да не загубваме човешкото в себе си, да обичаме и тачим българското.


КЛАСИРАНЕ (Щракнете за да изтеглите PDF файл с класирането)

Паркингите в Жеравна вече са обозначени

Сдружението предостави на кметството няколко указателни знака за паркингите в Жеравна, които бяха монтирани от г-н Рещов и неговите колеги.

С административното съдействие на сдружението г-н Рещов внесе последователно две писма до Община Котел и до съответната Комисия към Общински съвет Котел с искане да бъде променен режимът на пътна сигнализация в части на селото, за да бъде осигурен достъп на пожарни коли и линейки, както и да се улеснят посетителите на Жеравна.

Изразяваме благодарност към нашите дарители, до момента близо 40 човека – хора, свързани с Жеравна по род или по чувство, които намериха средства и начин да дарят за Жеравна. Благодарение на тях ще можем да продължим да бъдем полезни! Благодарим!

Фонд Жеравна постави пожарогасители

Сдружение Фонд Жеравна предостави 10 бр. пожарогасители, които под ръководството на кмета – г-н Васил Рещов, бяха поставени на ключови места в селото. Дано никога не се налага да бъдат използвани!

Беше осъществена и среща с г-жа Дарина Иванова, началник на Противопожарната служба в Котел, по повод писмото-молба на г-н Рещов за сформиране на доброволческа противопожарна група в Жеравна, която да ползва наличния в селото противопожарен автомобил (който стои затворен в сградата на бившата пожарна). Получихме нейното уверение за съдействие.

Изразяваме благодарност към нашите дарители, до момента близо 40 човека – хора, свързани с Жеравна по род или по чувство, които намериха средства и начин да дарят за Жеравна. Благодарение на тях ще можем да продължим да бъдем полезни! Благодарим!

Конкурс за есе по Старопланинските легенди на Йовков

Тук, в тази къща в местността „Голямо бърдо“ в Жеравна, на 9 Ноември 1880 г., в семейството на Пена Бойчева Вълкова Сиракова и Стефан Йовков, се ражда големият български писател Йордан Йовков, четвъртото от шестте им деца..

Тази година Жеравна ще отбележи 140 годишнината от рождението му. По този повод, ОБЛАСТНА  АДМИНИСТРАЦИЯ ГР. СЛИВЕН , РУО, ОБЩИНА КОТЕЛ, ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ ГРАД КОТЕЛ и КМЕТСТВО с. ЖЕРАВНА организират конкурс за есе на тема „Старопланински легенди“ на Йордан Йовков – между историческата реалност и художествения мит“.

Сдружение ФОНД ЖЕРАВНА ще връчи награди на класиралите се на първо, второ и трето място, както и ще публикува на своята страница fund.jeravna.com техните есета. С този жест ние искаме да мотивираме младите хора към по-задълбочено опознаване на този творец и естет, на неговият свят, в който и най-големите беди и страдания не могат да унищожат добротата и красотата у човека.  

Пълната обява за конкурса можете да намерите тук

Календар Жеравна 2021

Излезе първото издание на „Фонд Жеравна“ – 14-страничен календар 2021 год. за ценители, със снимки от Жеравна, такава, каквато я познаваме и обичаме. Календарът е стенен, с размер 33х48.

Този календар ще бъде изпратен по пощата – у нас и зад граница – на всички, които дарят по 20 лв. на Фонд Жеравна (пощенските разходи ще са за сметка на получателя, моля добавете 10 лв. (5€) за пратка извън България и 5 лв. за пратка в България).

Средствата, набирани от даренията, ще бъдат използвани в полза на селото – за възстановяване на еко-пътеките през планината, за отпечатване на карта с важните за гостите на Жеравна обекти, както и за подпомагане на кметството да продължи дейностите по поддържане облика на селото.

Надяваме се с даренията на всички вас – посетители, приятели, жители на Жеравна, тези цели да могат да се осъществят.

ВАЖНО!!!!
Направилите дарение по банковите сметки на Фонд Жеравна трябва да ни изпратят по e-мейла (fundzheravna@gmail.com) попълнен протокол за дарение, който можете да свалите от ТУК (PDF формат, с възможност за попълване директно на компютър) или ТУК (MS Word doc файл), както и точни имена, адрес и телефон на получателя на календара – всички тези данни са изискват от куриерските фирми.

За да спестите време и банкови разходи, можете да ползвате някоя онлайн платформа за изгодни плащания към банкова сметка, например transferwise.com. Не забравяйте да ни изпратите мейл с попълнен протокол за дарение, в който да ни изпратите също и адреса, на който желаете да получите пратката!

Лимитиран брой календари ще се продават в сувенирен магазин Дюкянъ Жеравна (бившият Сувенирен магазин от комплекс Златна Ореша).

Специално за жеравненци: от 16 септември можете да дарите 20 лв. при Васил Евтимов, който ще оформи протокол за дарение и ще ви даде календар.

Щракнете върху снимките, за да ги отворите в голям размер (отварят се в нов таб/прозорец)!

Учреден е Фонд Жеравна

Уважаеми жеравненци, гости и приятели на Жеравна,
С огромното желание да работим за съхраняването и развитието на Жеравна и нейното землище, вече е официално регистриран „Фонд Жеравна“, с юридическа форма: сдружение в обществена полза.
Основните цели на Фонда са: да насърчава, подпомага и развива културния, икономически и туристически облик на село Жеравна, като чрез това съдейства за възраждането му като развито културно, икономическо и туристическо селище; да спомага за развитието на инвестиционна среда и инфраструктурата в село Жеравна с цел неговото икономическо развитие; да насърчава, подпомага и развива туризма и др. стопански дейности; да работи за опазване и възстановяване на природата, околната среда и предотвратяване на екологични проблеми, за формиране на природозащитна култура и повишаване на общественото съзнание относно начините за опазване и възстановяване на околната среда.
Учредители на фонда са: д-р Валентина Гатева-Митева, Васил Евтимов, Василена Лалова, Марин Маринов, Николай Димитров, Ралица Раева, Румен Бояджиев.
Досега с помощта на „Фонд Жеравна“ бе направено следното:
– частичен ремонт (заустване) на канал в центъра на селото, за да се намали наличието на свободни отпадни води в „Селски дол“ и микро-язовир Жеравна;
– осигуряване на 10 пожарогасителя, поставени на възлови места в Жеравна;
– извършване на частичен ремонт на дупки по улици и калдъръми в селото;
– предоставяне средства за курбан по случай църковния празник на селото – 9 май.
Всичко това стана възможно благодарение на средства дарени от учредителите и от Сдружението на преподавателите от историческия факултет към Софийски университет „Св. Кл. Охридски“.
Въпреки огромното желание и наличието на множество идеи за културни и др. събития, поради епидемиологичната обстановка не може да се предприеме нищо. Ето защо и след среща с кмета на Жеравна г-н Васил Рещов, се оформи следния план за следващите месеци:
1. Възстановяване на еко-пътеките до Котел (почистване, маркировка, поставяне на указателни табели, евентуално поставяне на заслони и пейки);
2. Възстановяване на калдъръми (закупуване на материали и заплащане труд);
3. Осигуряване на техника (резачки и косачки) за почистване и поддръжка на общинските части;
4. Създаване на карта на селото и землището, с обозначени исторически и културни обекти, къщи за гости, механи, търговски обекти, както и екопътеки;
5. Проучване на възможности за условия за колоездачен туризъм;
6. Търсене на възможности за подобряването на инфраструктурата на селото, водоснабдяването и канализацията.
Информация за дейностите на „Фонд Жеравна“ ще бъде публикувана на Фейсбук страницата на фонда (ще бъде обявена скоро), на Фейсбук страницата „Жеравна“ (Жеравна-Zheravna-Jeravna) и на сайта www.jeravna.com.
За да може „Фонд Жеравна“ да продължи да действа за съхранението и развитието на Жеравна са нужни дарения. Разчитаме на всички жители, гости и приятели на Жеравна да ни подкрепят и с още идеи.
Желаещите да подпомогнат с дарения могат да го направят на следните сметки (моля посочвайте пълните си имена и предварително ни информирайте на имейл fundzheravna@gmail.com, за да го направим съгласно всички законови изисквания):
Сдружение „Фонд Жеравна“
Банка ДСК клон Котел, BIC STSABGSF
IBAN BG29 STSA 9300 0027 2597 69 – в лева
IBAN BG72 STSA 9300 0027 2599 65 – в евро